
66 години Къща музей "Пейо К. Яворов" - Чирпан
66 години Къща музей „Пейо К. Яворов”
Как се създаде
Ганка Найденова-Стоилова
Всеки музей обикновено има рождената си дата с министерско постановление и с тържествено откриване. Друга е съдбата на музей „Пейо Яворов” в Чирпан.
Макар да съм родена в тази къща, още от първите си съзнателни стъпки не я усещах като мой роден дом. По-късно живеехме в Стара Загора, но всички ваканции прекарвахме с майка ми в Чирпан. Тогава също имах чувството, че нещо ме отделяше от този дом – извисяваше го, забулваше го в тържествена тайнственост. Стаите бяха винаги идеално подредени. Никога една вещ, дори и най-дребната, не сменяше мястото си. Влизах на пръсти в стаята на поета. Вътре цареше през годините същият абсолютен порядък. Леглото беше покрито с неговата завивка, сякаш вчера беше напуснал стаята. В малката вградена библиотека бяха подредени книгите, които беше купувал като телеграфист в Чирпан. Грееха кенарите на чергата, изтъкана от майка му, сякаш по нея безшумно минаваха стъпките на поета.
Гостната стая беше наредена така, както семейството я беше подготвило да посрещне през 1913 година Лора и Яворов. Белите перденца на прозорците никога не се отваряха, като че ли и те искаха да спрат дъха на миналото.
Спомените от ранното ми детство са свързани повече с обширния двор: под бялата черница при дамчето на магарето Марко, от чийто гръб неведнъж съм падала; под лозницата с натежели гроздове, която днес не съществува; под голямата слива при кладенеца с едри жълти афъзки сливи. Срещу пътната порта, в дъното на двора, имаше маза с огромни стари бъчви, в които някога е кипяло тежкото вино на Тотьо Крачолов, толкова гъсто, че човек можел да го държи в кърпа. Сега тези бъчви бяха празни, защото филоксерата беше унищожила лозята му. Леля Мина разказваше, че малкият Пейо се страхувал да влиза там, защото веднъж видял да се подава зад една бъчва малко турче с червен фес, което му се заканвало. Не смеех да позволя на съседските деца да прекрачат тежката дъбова порта, която затваряше сякаш света на миналото.
Рано овдовяла, леля Мина живееше единствено с мисълта за този дом-храм, в който свещенодействаше. Още по онова време, началото на двадесетте години, тя посрещаше в Яворовия дом гости, които развеждаше с рядко сладкодумие и необикновено жива фантазия. Тук идваха учени като проф. Михаил Арнаудов, поети като Гео Милев, а по-късно и писателите около списанията „Златорог” и „Хиперион”.
Дойде и голямото земетресение през 1928 г. Пристигнахме с майка ми на следващия ден, когато земята все още се тресеше под нозете ни. Цялата фасада на паянтовата сграда беше съборена. През нощта легнахме да спим на двора, тъй както бяхме облечени с дрехите си. Рано сутринта ни събудиха десетки гласове и хора, които тропаха по вратата: „Лельо Минке, отвори, идва царят!”. Цялата ограда беше срутена, но вратата останала права и, по стар навик, леля Мина решила да я заключи.
Придружен от любопитната тълпа влезе цар Борис заедно с кмета на града. Първото нещо, което той пожелал да види, било къщата на Яворов. Държеше се съвсем просто, човешки. Борис се ръкува с всички ни, изказа съжаленията си за голямото нещастие, сполетяло дома на големия поет и побърза да влезе между разхвърляните камъни и греди вътре в самата къща. Леля Мина му обясняваше коя е стаята на Яворов, макар че в това състояние те не се различаваха много една от друга.
Царят не пропусна да провери обещанието на кмета да възстанови веднага дома на Яворов. Той наистина беше възстановен до пролетта и започна отново живота си с обичайните гости – Дора Габе, Багряна, Николай Лилиев, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев…
Минаха години. През всяко десетилетие се разгаряха кампании от клевети около паметта на поета… Все още не беше отшумяла вълната на отрицание, когато през 1954 г. поставих пред Академията на науките следните твърде смели, на пръв поглед дори неосъществими предложения: да се узакони като музей домът в Чирпан; да се превърне пустеещият бряг в Поморие в мемориал „Яворови скали” с паметник на поета, летен театър и дом на поезията; да се създаде в София към Литературния институт при БАН национален музей с научен профил.
Председателят на БАН Тодор Павлов и директорът на Литературния институт към него Людмил Стоянов, подкрепиха моето предложение. Излезе министерско постановление, което предостави на мене ръководството за осъществяването на цялата програма.
Естествено започнах с музея в Чирпан. Той беше почти готов, за да бъде предаден на държавата. Завършиха се основният ремонт на сградата, вътрешната й уредба. Имаше малки неблагополучия, но скоро те бяха забравени. Остана голямото – музеят бе открит.
Назад